Невидима

Отново съм там, отново сама...
Отново никой не ме видя или пък не ме позна.
С маска ли вървя или пък съм невидима?
Лутам се сред таз тълпа, по-глупава от всякога,
а мисълта да съм невидима, взе да ми допада.
Спрях за миг на пейка една, до девойка влюбена.
Тя бе тъй замислена, а очите и бяха пълни с тъга.
Може би бе разочарована, а може би като мен сама...
За миг сякаш дъхът и спря, а погледа и заблестя.
Загледана бе тя мъжка фигура една.
Осъзнах аз на мига, защо страдаше тя.
Съжалих я веднага.
До болка позната тъга, до болка позната фигура,
Искаше ми се да я прегърна, да и подам приятелска ръка,
Но нали съм невидима...
Отново там и отново сама
по пътя свой на спомени безброй...

ИЛЮЗИЯ

Стоях си аз сама в нощта, 
замислена за самотата,
прегърната от тъмнината,
загледана в Луната .


Мечтаех аз да е до мен,
да ме съветва всеки ден
и критики да ми дарява, 
и истина да не спестява.


И странен хлад нахлу в нощта
помислих си „това е тя”
прошепна нещо тихо... нежно...
целуна ме и пак изчезна...


Нощта бе тиха и красива,
Луната бледа самодива, 
звездите с свойта красота,
плениха моята душа.


Събудих се на сутринта,
с мисълта единствена:
„Дали това бе тя?”
или илюзия една…